Любовно писмо

Напиши си любовно писмо
на папирус от моята кожа,
с капка кръв ще му сложа клеймо...
На скрижал ще наточа и ножа,

с който трябва да сториш Áгнец
същността ми, полепнала в тебе —
хляб не бях, но не бях и свѝнец — 
дъх бадемов в елея лечебен...

Напиши си, че още болиш,
(сърп ръждив за любови по жетва)
че превърна ме в тъжен дервиш,
сто молитви сменил срещу клетва.

Ведно с пъплещ на запад светлик
и в палто, натежало от спомен,
без пари, но с надежди — шиник —
хлопащ просяк, ранен и бездомен...

Палец грапав сложи му печат,
с две свещици, изплакали восък.
Сто пирона, макар че, стърчат
из нозете ми, тръгвам аз боса

по трънливия път на Годар,
с кръста вързан на кучешки жегли.
(Гладен вятър — шотландец-гайдар
за ярема обесен ме тегли.)

Ще достигна до твоя Едем —
вестоносец, от обич недишащ —
Бог с частицата твоя у мен,
разреши... Със ребро да подпиша!

Безумна муза

                                          
 "... прекрасна, ненормална...
Оставям те докрай да ме изпиеш!"
Димитър Гачев


Пристигах всяка нощ — преди поискване,
събличах те до костите (безволев).
По дяволите твоята изисканост —
с премерен дъх в суетни алвеоли.

Трепереха ръцете — в двоеточия,
наум се палехме в бенгалски огън.
Зачевах нови думи (в непорочие)
и ги помятах — с крясъци до Бога.

Заделях от съня ти често залъци.
Сковавах бързи сънища във ступор.
Запридах мислите ти между палците
и дупчех ги. С вретеното. От упор.

В очите ти болях. От недовършеност.
В зениците ти къпех слепи зими...
Ти искаше ме — кротка и прекършена,
по мъничко за всеки ден. Да има.

Не може да обичаш муза простичко!
Те, музите, понякога забравят,
че трябва да суфлират рими кротичко...
(В деменция и в плиткото те давят.)

Е, тръгвам си, ключа ще метна в кактуса.
След мен — и три потопа. И се справих.
Поискай вдъхновение от Бакхуса!
Аз, колкото беля можах — направих!

Мизансцен

Избърсвам бавно шумните ти стъпки,
трохите нежност — тях поделям с птици.
С две чаши водка, на протяжни глътки
забулвам онемелите зеници...

И ешафода си с цветя накичвам — 
да беси спомена за теб безхлебен!
(Отнесе Вѐдата това момиче,
сега наистина си непотребен.)

Оказахме се невъзможни гари —
стерилен рай от тъжни акварели —
рисувани от влакове-сватбари
през пустите им обедни недели.

Припуква насълзената цигара,
(Семафор из мъгливите воали)
настройва вятър прашната китара
и дрезгав блус от струните й пали.

Циклопи са и уличните лампи,
примигващи от тремора неонен,
а Чаплин (без светлинната си рампа)
ми маха от афиша си картонен —

без музика, без грим, без реквизити,
и с траурното си бомбе... Сбогуване.
Мълча! Писмо ти писах — от графити:
Е... До друг живот! И до целуване!

Сол мажор

Аз мразя едноактните пиеси —
спектакъл за слепци от неми думи.
В очите ми графитени се бесят
Залмоксис и езичницата чума.

Коприва не бера, не сплитам ризи,
(изядох лебеда — и ми горчеше...),
понякога съм в безсърдечна криза —
тогава ям костилки, не череши!

Вода не нося, счупих триста стомни.
Брашно не меля, а съм остър камък...
(Мълчаната вода ще ме запомни —
орисах я да люби всеки пламък!).

Рисувам вълци, не овце по пясък,
лисиците ми диви все остават,
гася фенери — безнадежден блясък —
а видимото все ме отегчава...

И не пълзя, а ябълки раздавам,
завита върху втората си риза.
Събрала в шепа семките, създавам
гердан звезди — това ми е чеиза.

Вечеря давам — нека е за двама —
без хляб, и сол, и чесън — вино дай!
Разпети петък е, ще ти пристана,
Измий ме, целуни ме...
И предай!

Без теб

Без теб петите ми са боси в жарката пустиня...
Червеното, и синьото, и жълтото са в бяло.
Очите ми графитени се давят в милостиня,
светът се плези гневен като в криво огледало.

Без теб са невъзможни цветовете на дъгата —
ти знаеш мойте думи — овдовели, премълчани.
Не плача аз, сълзите ми попиха във тъгата,
по-сухи и от сажди в незарастващите рани.

Без теб събирам сякаш от прокажените бреме,
и крача в сиво нищо, все препъвайки се в спомен,
пулсират слепите очи на сдъвканото време...
Безумно Бог душата ми във черни дупки рони.

Без теб бездомни, пусти, се изнизват всички зими,
а пролетно капчуците изплакват се в реките.
се пиша в пясъка... Морето трие твойто име,
а есенно защипвам и тъгата си в звездите.

Без теб и изходите вече тук са преброени —
тежи пръстта в петите, лепне в черното калта. Аз...
Целувам (в дъждове и вятър) все с лице солено,
капчуците, разплакващи небето с черен джаз.

Самотни часовете трупат тишина в ъглите —
заравям слънцето зад хоризонта... И не мога
 да върна календара... А бездумно шепнат дните:
Стани! Ходи! Сега... 
                                 Тя, самотата, е за Бога!

Метаморфно

Дълго глождих очите ти, знам
и се стичах по бялата риза...
Не успях да създам даже храм,
в който ти по чорапи да влизаш.

Нито спретнах къщурка за нас
(за солени и сладки усмивки) —
вън дървото остана без глас,
че на червеи стана завивка!

Стогодишният кръг го боли
от нацепен от тръните корен,
а хербарият с листи брои,
че сезонът "любов" е затворен.

Идва зима — прозорци мълчат.
На пера все замръзват стъклата.
Куци паяци в мене тъчат
черги шарени нейде в душата,

за да вдигнат до слънцето мост
(с перила от артритни мъниста)...
В нова кожа — на рибена кост —
луда пролет във теб да разлистят.

Дом да вдигнат — за мен и Адам —
да отгледам детето без бури...
На Вивалди ще ида да дам
свитък с блян.
За една партитура!

Евхаристия

Мечтите ще натиря във килер.
Косите си ще стегна в строга плитка.
Душата си ще скрия под чембер,
ще хвърля в огън бялата си китка.

Ще мина деветте земи пешком
(през сура есен, кал и звездопади).
Оставих свидна челяд, род и дом.
Криле съших, научих се да падам...

Посока имам - с птиците на юг...
(И те кат' мене гонят все химери!)
Скинията е моят храм, а тук —
в сърцето си — и сили ще намеря,

да нося в шепи вино и вода,
кило надежда, хляб и три жълтици...
За да откупя своята вина...
Пред теб небе, останало без птици.

Слънчева невяста

Нощта е блудница сега, когато
прилепва миглите ти с тежък мед.
Ела, Морфей, с хамак от бяло злато,
в пиян от лято цвят на слънчоглед.

Завий го бавно и с ребро от глина.
Стопли го с обич, с първороден грях...
Да няма повод, нито пък причина
от мъка да се буди, вместо смях.

Пръсни ума му в хиляди вселени
и всяка клетка с обич изгори —
дъха му разпръсни по сто арени,
карминено да свети до зори.

В съня му да съм бяла Нефертити,
докосваща без стон Аменхотеп.
Ума му да жигосвам. И гърдите.
Кръвта му да лудее в бесен степ.

Сънуваш! Ад и рай се борят в мене.
И с топъл дъх насън ще те горя.
С куршумна обич всяка нощ (и денем)
в очите ти аз клади ще творя..

Сега поспи... Среднощната умора
разпъва те на сладък кръст по нея.
Аз тихичко вратата ще притворя...
На пръсти.
Че е време да изгрея!

Грозде от тръни

Не мога на каишка. И не искам!
Душата ми е истинска вълчица —
не иска низки страсти да я стискат.
Тя може ветровете да надтича...

Да нямам мира, ни покой. Ни завет.
Барутни мисли все да ме превиват.
Все дяволи в плътта ми да се давят,
кръвта ми махмурлии да допиват.

Пета със трън да съм, без дъх пътека.
Без пита — квас и сол, без сянка – пек.
Въже без клуп, пирон ръждив в дирека.
Отровна ябълка... И грахче под дюшек.

Неслучена да съм — орисница прокле ме:
И Хус, и Жана — в клади да се вричам.
Разделно все да е! Проклето време!
Вълчиците не стават за обичане!

***

Е, стреляй най-накрая! И без милост!
И без това се целиш цяла вечност...
Не искам ни молитви, ни кандило.
Не ми е нужна твоята човечност.

Не стискай зъби! Май си уморен?
Какво пък толкова сега рискуваш?
Минутите препускат – тежък ден -
с душата ми е време да пируваш!

Цели сърцето, ето ти възможност.
Защо трепериш? Още ли обичаш?
Ти ненавиждаш моята безбожност.
В езичници не трябва да се вричаш!

... Е, дива съм, но ти пък си ловец.
Опитай се от раз да ме улучиш!
Окажеш ли се неумел стрелец,
рискуваш здраво!
Пак да ти се случа!

Обич до поискване

"прегърната философия по Валентин Йорданов"




Животът ми — картина на Дали,
ентропия от лед и от жарава —
и всяка моя стъпка все кърви,
а белези така и не остават...

Душата ми — разнищено въже,
с нанизани от други амулети
... и няколко небивали мъже —
герои в несъбудени куплети.

Сърцето ми — в графитени черти,
с рисунък от солено и горчиво...
... пак няколко удавени сълзи,
целунати в очите ми заспиват.

Но пак е ден! След всяко мръкване
пробива лъч. Те, смъртите са леки!
От палещ поглед — на повикване —
и обич ще си сътворя пътеки...

Сумтящата красавица

Живуркам си във моя замък аз -
от век насам магия мъ натири...
И си пустосвам тихичко на глас -
със просби - принц да мъ намери!

... Изтекоха години бол в затвор,
таз седмица шъ гу учаквам вечи -
приготвила съм брадвата, топор,
метлътъ и безброй бръсначи -

да гу изпитам, него, ич биля
шъ бъди ли достоен той за мени...
Упс, вън нещу съ изтрополя,
ей са ш`съ приготвя за гърмене!

Удари вратника, изсипа се торба
с една къделя рошава и черна.
Шейтан, ай сиктир, вър си у дома-
аз чакам принца и съм верна...

Сумти насреща ядно мойто мъж,
кат` таласъм облещил е очите:
- Мър, жено, що поне веднъж
не станеш да нахраниш ти козите?

Прасето да окъпеш, цяло в кал,
заспало е на вратника напреки,
та спънах се у негу кат абдал -
ша ми затриеш името вовеки.

И ядна - същи бес, аз изтрещях!
чезни, ша доди принцът, гад такава,
на другата страна се обърнáх
и пак захърках във забрава...

Коктейлна обич

Отброй ми пет усмихнати звезди
най-светлите и ярки от всемира.
Обвии ги в шоколадови мечти,
със слънчевият блясък ги гарнирай.

На привкус с шепи обич притури...
Две капки нежност, стрък надежда -
най - чудното вълшебство сътвори,
коктейла обич нека ни зарежда!

От лунен лъч с бъркалка най подир,
и сламчица от устните ми жадни -
отпии ме бавно, като от потир,
на малки глътки, леки и прохладни.

В листенца ментов дъх се потопи -
причастие съм - с вкус на нежност.
В коктейл от щастие ме претвори
и във боле от дяволски копнежи!

С коктейлна доза истинска любов
изпии ме и в кръвта ти ще се влея.
С венозна лава - жарък благослов,
във всяка твоя фибра ще изгрея...

БЕЗ ТЕБ (Stefan Olsson)

Кротка

poetry - denissa
video - Lb
`
Душата ми варварска
нощем танцува
с табуни от луди коне.

Очите ти дяволски
с нея пируват
в синкопа на диво сърце.

В езически клади
изгарят телата,
завихрили искри от страст.

Ръцете китарени
арпежено свирят
по струните мои във бяс.

Без капчица милост,
със устни - от упор -
захапвам аз хищника в теб.

Задъхан от жега,
ранен и прекрасен,
заравяш огньовете в лед.

Косите ми вият се
в ад водопаден,
удавят те в капчици жар.

И с демонска жажда,
и с пъклена обич -
прекрасен е този пожар!

Душа нестинарска,
аз вече съм кротка...
Утихваш до мен приласкан.

Застинала лава
събуждаш, приспиваш -
пази се от този вулкан!

Пречисти ме в огън
и нежно, и тихо
се сгушвам без капка вина.

И ако в битката
днес оцелея,
ще спечеля утре война.

Сътворих те

Безсмислен беше хаосът у мен,
от здрачна лудост, мрачно безначалие.
И маскен грим пристягаше във плен
душата ми - бездумна от стенания.

Родих те от самото си сърце...
Изваях фибрите ти като пламък.
И с женските си, мънички ръце
от обич те създадох, не от камък.

Събрах за теб виталност от реките,
и красотата в розовия храст,
и мъдростта извечна на орлите,
смеха на лято, пролетната страст...

В очите ти моретата удавих,
дъждът, дъгите, úскри от звезди.
На устните ти слънцето запалих,
ветрец заплетох в твоите коси...

Ръцете ти направих от стомана,
но с чувствени и нежни длани.
А после - във гръдта ти бездиханна,
сърцето си - горещото - поставих.

Душа ти вдъхнах, своята извадих -
Ти стана мое второ его...
Със всяка моя клетка те обикнах,
дъха си дадох... До последно взе го!

Бездумна, безсърдечна и сама,
залостих се зад седем катинара.
Без обич и надежда, без душа.
Греховен ангел - ти ще си ключарят!

Изплъзване

Стих - Denissa
Video - Eлена Sun
.

Молитва

Аз искам тихо да те обсебя...
Да бъда пепел в твоята жарава.
Да взема сляпата ти самота,
а вместо нея обич да раздавам.

Крака да бъда, щом си уморен...
Очи на вълк, когато ослепееш.
Витална сила, щом си примирен,
монета златна, ако обеднееш...

Да бъда твоят глас, ако прегракнеш.
Завивка топла в дните мразовити.
Ръцете ти да бъда в тежки битки
и тишината в крясъка на дните.

Ще стана пристан, буря щом излезе.
Вода от извор, ако ожаднееш...
И факел твой, щом слънцето залезе,
палитра с цвят, когато побелееш!

Аз искам да съм блясък в твоят ден,
когато утрото нощта разплита...
И твоя Пенелопа в свят студен...
И цветната илюзия в мечтите!

Аз искам...

Детето в мен

Детството в дрешките стари,
плахо наднича зад ъгъла...
Скочило всички дувари,
минало много по пътя си.

Милото, тихичко крие се
в нежните бръчки в очите.
Сълзите често ми трие...
Гледа с надежда звездите.

С крачета в дъждовните локви,
Виновно - смутено намига...
Миг - сухо, отново се мокри,
С ръчички дъгите достига...

Детето във мен е усмихнато,
с изцапани с ягоди устни.
Кротко и вече утихнало,
но още с дяволи в пръстите.

Детството с лакти разбити,
разрошено, мило бърбори.
Кротко, но все по-уверено,
иска със мене да спори...

Отрича, че аз съм пораснала.
Засмива се, щом се намръщя.
За него, мъничето, ясно е -
към себе си все ще се връщам!

Слънчево прераждане

Събличам бледата луна в
морето .
Угасналите ми зеници
оживяват.
Пропуквам с морни пръсти
времето
и в морска пяна - кървава
изгрявам.

Косите си – горещите -
разплитам,
изплаквам ги във морските
талази.
От облачни конци с лъчи
изплитам
и ветрове аз шапчица
атлазена.

Изравям с нежни длани рачета
от пясъка.
Погалвам с палещ поглед
лодките и мрежите.
Целувам с устни на вълните
блясъка
и дирижирам птичите
брътвежи.

Кръвта ми жадно бие пак
във вените,
по кожата се стичат
луди капки,
отмили в диво лоно
бремето
от сънни крясъци на чайките

Сънят безпаметен отмира
в дъното
на златно-меденото ми
събуждане.
Денят е бебето –
роденото
от слънчевото ми
прераждане.

Риболовци

Марко се върна в България. Един ден му звъннах:
- Как си, Марко?
- Как да съм. Трети ден се боря с часовата разлика. От както съм дошъл, не мога да се наспя.
- Стягай се утре в шест часа сутринта тръгваме за риба. Ще дойдем да те вземем.
- В шест сутринта?! Това е единайсет часа вечерта в Америка. По това време организмът ми е свикнал да заспива, а ти ме караш да вървя за риба.
- Ще пиеш кафе и ще се оправиш. Хайде до утре.
- Чакай… нямам въдица. С кой ще ходим?
- Как с кой? - С Жос и Боса, разбира се!


Босът беше запален рибар. Познаваха се от България. Беше отишъл в Щатите по работа и Марко го беше завел на север в Канада да ловят сьомга. Хванали шест парчета по около метър дълги.
- Как да се върнем с тях в Америка? Резнахме филетата. Сложихме ги в охладител и изсипахме две торби лед. Отгоре сложихме няколко бири за маскировка. На границата офицерът отвори капака. Като видя бирите, усмихна се и каза да продължим.
Страшен банкет направихме. Изпекохме сьомгата на барбекюто с майонеза и копър. Просто прелест.
„Вкусно, чак да си оближеш пръстите на краката " – смееха се и двамата.



Сутринта тръгнахме. Жос и Босът пускаха шеги от сорта:
„Рано сутринта в събота жена се събужда. Става и отива в кухнята. Взима ножа и накълцва въдиците, нарязва влакното, полива с киселина плувките, с ножицата нарязва гумените ботуши на лентички, отваря прозореца и изхвърля стръвта. Удовлетворена от извършеното, тя ляга отново в леглото и прегръща спящият си съпруг…
Остават и още два часа живот…”
и
„ Три месеца, сестро вече ловя рибка по рибка, маркирам им опашките с чип и ги пускам. Това е тайният замисъл - маркираната си се връща при пасажа и като дойда с JPS и антена на джипа и ги следя през сателит, повече никога няма да ми се случва рибата само да ми препикава червея!”...
Аз и Жоси се смеехме с глас на лакърдиите на Боса, а Марко клюмаше като кълван пуяк на задната седалка и не знаеше на кой свят е.
Пристигнахме в Балчик на Циганската буна. И само ние и Пешо циганинът бяхме българи там. Тълпа от чужденци кибици се беше наредила на вълнолома.
Платихме на едно ентусиазирано повече и от нас хлапе да ни проправя път. Минахме като шейхове в проправеният коридор от онемели и с оцъклени очи риболовци, а зад нас се точеше почетен антураж хлапетии и едно освирепяло от глад куче.
Започнахме разстановката. Оборудването ни беше като за мисия на Марс. Жос не се шегуваше - само калъфа за въдиците му струваше две хиляди евро. На външен вид приличаше на противотанкова установка. Държеше го, сякаш беше кошница с яйца.
- Хей, с реактивни снаряди ли ще бием рибата? – гледам учудено.
-Тихо! Само гледай!
Босът ни огледа победоносно и набра кода на катинара. Калъфът се отвори и от вътре лъснаха около десет въдици - "Trabucco", "Tubertini", "Balzer", "Jaxon"... Даже имаше две с автограф – на Хемингуей и на Тур Хайердал.
- Време е за тежката артилерия! - гордо изрече майсторът рибар.
После заизлизаха разните му такъми, прибори, автоматики... Наредихме столове със специални облегалки с пепелник, сенник, място за бира... специална кофа с две отделения за уловеното, хладилната чанта с Ред бул, водка и бира, чадъри....
- Какво правиш, бе човек? Ти за експедиция ли си се приготвил? Каква е тази кутия? Да не е куфарчето с кодовете на американският президент? Ракети ли ще пускаме?
- В тази кутия е стръвта. - Босът ме изгледа пренебрежително.
Отвори кутията, а от вътре се разнесе миризма на разгонен хипопотам, маркиращ територията си.
- Брррр – сбърчи нос потресен Марко - една седмица няма да ям след тази воня! Тук само водка би ми помогнала сега да го преживея.
- Това са пет сантиметрови глисти от свиня майка, бременна в трети месец. Излъчват специална миризма. Рибата умира за тях. Това тук са пиявици. А тук - специален спрей за ароматизиране на влакното. Сега ще видите колко парчета ще наскубем. Този фишфайндер следи за пасажите. Всеки един момент знае къде е рибата.
Аз, Марко и Жос гледахме с провиснали ченета. Гладният пес се завъртя покрай нас и като видя тежкото въоръжение, сигурно си помисли „тук ще падне ядене”. Легна и започна да наблюдава любопитно. До нас възрастен пенсионер си издяла една пръчка, опъна си малко корда и се приготви да лови. С Жос грабнахме по една въдица, закачихме стръвта, хвърлихме и зачакахме. По едно време пенсионерът дръпна рязко въдицата, засече и извади една платерина. После илария, зарган, сафрид...
Босът изгледа конкуренцията гневно.
-Тоя пък... на какво лови?
- Мисля че на обикновен торен червей... имаш ли такива?
- Ти луда ли си, бе Дени? Торен червей? Виж що „деликатеси” съм донесъл.
Спогледахме се мълчаливо с Жос и продължихме да чакаме някоя риба да уважи въдиците ни. Марко, напук на обещанието си да чака рибна кулинарна фиеста, захапа сандвич с хляб и луканка. Старецът до нас извади още една риба… и още една. Напрежението нарастваше.
- Хей, Бос! Закачи малко луканка! Може да клъвне - смееше се Марко.
- Бисквита не искаш ли да закача? - нервно изръмжа Босът.
Дядката извади още пет парчета и се приготви да си ходи. Помиярът подуши гладно аромата на риба, идващ от кофата му, изправи се, повдигна крак, препика тежкото ни въоръжение и в ситен свински тръс се понесе след дъртака.
- Мамка ти и мъстия - нервно го изпсува Босът.
Грабна кутията с глистите и я запокити по него. Горкият пес. Изквича от болка и търти да бяга като паяк пред метла. Марко се заливаше от смях. С Жос стискахме въдиците и мълчахме. И ще ми разправят те на мен, че цели народи се прехранвали с риболов...

05.07.2009г.
Дениса

Кротка

Душата ми варварска
нощем танцува
с табуни от луди коне.

Очите ти дяволски
с нея пируват
в синкопа на диво сърце.

В езически клади
изгарят телата,
завихрили искри от страст.

Ръцете китарени
арпежено свирят
по струните мои във бяс.

Без капчица милост,
със устни - от упор -
захапвам аз хищника в теб.

Задъхан от жега,
ранен и прекрасен,
заравяш огньовете в лед.

Косите ми вият се
в ад водопаден,
удавят те в капчици жар.

И с демонска жажда,
и с пъклена обич -
прекрасен е този пожар!

Душа нестинарска,
аз вече съм кротка...
Утихваш до мен приласкан.

Застинала лава
събуждаш, приспиваш -
пази се от този вулкан!

Пречисти ме в огън
и нежно, и тихо
се сгушвам без капка вина.

И ако в битката
днес оцелея,
ще спечеля аз утре война.

На теб

Това си ти! Без смешни бутафории -
надраснал себе си без мерзост и лъжи...
Спокоен, мъдър... Мъжки отговорен -
прощаващ женски дребнички вини.

Прекрачил тихо хиляди премеждия,
безбройни болки тихо надживял...
Погребал куп безмислени надеждици.
Любови малко скътал, много разпилял.

Сурови устни и очи, горещи длани,
събрали много разум, мъдрост и тъга.
А в бръчиците ти, от смях издялана
е истинската ти жестока красота...

Презрял актьора в себе си. Скептичен.
Невярващ даже вече и в сълзи...
И толкоз извървял. И тъй различен
от всички жалки земни суети...

Голгота

От толкова много „обичам те”,
намразих се - вече съм няма.
Безсмислено женско обричане,
лирика уж, а пък драма...

Заключих отвътре сърцето си,
завързах си мислите в него.
Обидата – с куп боеприпаси -
оставих с моето его

да гонят студени натрапници,
отмъквали късче от мене -
на едро отхапани залъци,
заровени в минало време...

Поставяли ничком душата ми,
потъпквали моите страсти...
Разбили в отломки умът ми,
поели го вместо причастие.

От толкова много ”обичам те”
изплетох си тежка гарота...
Изваях си маска скептична,
изминах последна голгота...

От толкова много „обичам те”...
Намразих се...

Политици

За всяка стъпка в огъня,
за думи неизречени...
За болката в душите ни,
до кокал разсъблечени.

За устните повехнали,
не спрели да се молят.
За лютите пожарища,
замръзнали във вопли.

За мислите ни – сивите,
пристегнати в консерви.
За страстите ни-дивите
за сдъвканите нерви...

За дербито с живота ни,
оглозган до безсилие...
За гаврата с децата ни
за всичко ви проклинаме!