Обич до поискване

"прегърната философия по Валентин Йорданов"




Животът ми — картина на Дали,
ентропия от лед и от жарава —
и всяка моя стъпка все кърви,
а белези така и не остават...

Душата ми — разнищено въже,
с нанизани от други амулети
... и няколко небивали мъже —
герои в несъбудени куплети.

Сърцето ми — в графитени черти,
с рисунък от солено и горчиво...
... пак няколко удавени сълзи,
целунати в очите ми заспиват.

Но пак е ден! След всяко мръкване
пробива лъч. Те, смъртите са леки!
От палещ поглед — на повикване —
и обич ще си сътворя пътеки...

Сумтящата красавица

Живуркам си във моя замък аз -
от век насам магия мъ натири...
И си пустосвам тихичко на глас -
със просби - принц да мъ намери!

... Изтекоха години бол в затвор,
таз седмица шъ гу учаквам вечи -
приготвила съм брадвата, топор,
метлътъ и безброй бръсначи -

да гу изпитам, него, ич биля
шъ бъди ли достоен той за мени...
Упс, вън нещу съ изтрополя,
ей са ш`съ приготвя за гърмене!

Удари вратника, изсипа се торба
с една къделя рошава и черна.
Шейтан, ай сиктир, вър си у дома-
аз чакам принца и съм верна...

Сумти насреща ядно мойто мъж,
кат` таласъм облещил е очите:
- Мър, жено, що поне веднъж
не станеш да нахраниш ти козите?

Прасето да окъпеш, цяло в кал,
заспало е на вратника напреки,
та спънах се у негу кат абдал -
ша ми затриеш името вовеки.

И ядна - същи бес, аз изтрещях!
чезни, ша доди принцът, гад такава,
на другата страна се обърнáх
и пак захърках във забрава...

Коктейлна обич

Отброй ми пет усмихнати звезди
най-светлите и ярки от всемира.
Обвии ги в шоколадови мечти,
със слънчевият блясък ги гарнирай.

На привкус с шепи обич притури...
Две капки нежност, стрък надежда -
най - чудното вълшебство сътвори,
коктейла обич нека ни зарежда!

От лунен лъч с бъркалка най подир,
и сламчица от устните ми жадни -
отпии ме бавно, като от потир,
на малки глътки, леки и прохладни.

В листенца ментов дъх се потопи -
причастие съм - с вкус на нежност.
В коктейл от щастие ме претвори
и във боле от дяволски копнежи!

С коктейлна доза истинска любов
изпии ме и в кръвта ти ще се влея.
С венозна лава - жарък благослов,
във всяка твоя фибра ще изгрея...

БЕЗ ТЕБ (Stefan Olsson)

Сътворих те

Безсмислен беше хаосът у мен,
от здрачна лудост, мрачно безначалие.
И маскен грим пристягаше във плен
душата ми - бездумна от стенания.

Родих те от самото си сърце...
Изваях фибрите ти като пламък.
И с женските си, мънички ръце
от обич те създадох, не от камък.

Събрах за теб виталност от реките,
и красотата в розовия храст,
и мъдростта извечна на орлите,
смеха на лято, пролетната страст...

В очите ти моретата удавих,
дъждът, дъгите, úскри от звезди.
На устните ти слънцето запалих,
ветрец заплетох в твоите коси...

Ръцете ти направих от стомана,
но с чувствени и нежни длани.
А после - във гръдта ти бездиханна,
сърцето си - горещото - поставих.

Душа ти вдъхнах, своята извадих -
Ти стана мое второ его...
Със всяка моя клетка те обикнах,
дъха си дадох... До последно взе го!

Бездумна, безсърдечна и сама,
залостих се зад седем катинара.
Без обич и надежда, без душа.
Греховен ангел - ти ще си ключарят!

Молитва

Аз искам тихо да те обсебя...
Да бъда пепел в твоята жарава.
Да взема сляпата ти самота,
а вместо нея обич да раздавам.

Крака да бъда, щом си уморен...
Очи на вълк, когато ослепееш.
Витална сила, щом си примирен,
монета златна, ако обеднееш...

Да бъда твоят глас, ако прегракнеш.
Завивка топла в дните мразовити.
Ръцете ти да бъда в тежки битки
и тишината в крясъка на дните.

Ще стана пристан, буря щом излезе.
Вода от извор, ако ожаднееш...
И факел твой, щом слънцето залезе,
палитра с цвят, когато побелееш!

Аз искам да съм блясък в твоят ден,
когато утрото нощта разплита...
И твоя Пенелопа в свят студен...
И цветната илюзия в мечтите!

Аз искам...

Детето в мен

Детството в дрешките стари,
плахо наднича зад ъгъла...
Скочило всички дувари,
минало много по пътя си.

Милото, тихичко крие се
в нежните бръчки в очите.
Сълзите често ми трие...
Гледа с надежда звездите.

С крачета в дъждовните локви,
Виновно - смутено намига...
Миг - сухо, отново се мокри,
С ръчички дъгите достига...

Детето във мен е усмихнато,
с изцапани с ягоди устни.
Кротко и вече утихнало,
но още с дяволи в пръстите.

Детството с лакти разбити,
разрошено, мило бърбори.
Кротко, но все по-уверено,
иска със мене да спори...

Отрича, че аз съм пораснала.
Засмива се, щом се намръщя.
За него, мъничето, ясно е -
към себе си все ще се връщам!

Слънчево прераждане

Събличам бледата луна в
морето .
Угасналите ми зеници
оживяват.
Пропуквам с морни пръсти
времето
и в морска пяна - кървава
изгрявам.

Косите си – горещите -
разплитам,
изплаквам ги във морските
талази.
От облачни конци с лъчи
изплитам
и ветрове аз шапчица
атлазена.

Изравям с нежни длани рачета
от пясъка.
Погалвам с палещ поглед
лодките и мрежите.
Целувам с устни на вълните
блясъка
и дирижирам птичите
брътвежи.

Кръвта ми жадно бие пак
във вените,
по кожата се стичат
луди капки,
отмили в диво лоно
бремето
от сънни крясъци на чайките

Сънят безпаметен отмира
в дъното
на златно-меденото ми
събуждане.
Денят е бебето –
роденото
от слънчевото ми
прераждане.

Кротка

Душата ми варварска
нощем танцува
с табуни от луди коне.

Очите ти дяволски
с нея пируват
в синкопа на диво сърце.

В езически клади
изгарят телата,
завихрили искри от страст.

Ръцете китарени
арпежено свирят
по струните мои във бяс.

Без капчица милост,
със устни - от упор -
захапвам аз хищника в теб.

Задъхан от жега,
ранен и прекрасен,
заравяш огньовете в лед.

Косите ми вият се
в ад водопаден,
удавят те в капчици жар.

И с демонска жажда,
и с пъклена обич -
прекрасен е този пожар!

Душа нестинарска,
аз вече съм кротка...
Утихваш до мен приласкан.

Застинала лава
събуждаш, приспиваш -
пази се от този вулкан!

Пречисти ме в огън
и нежно, и тихо
се сгушвам без капка вина.

И ако в битката
днес оцелея,
ще спечеля аз утре война.

На теб

Това си ти! Без смешни бутафории -
надраснал себе си без мерзост и лъжи...
Спокоен, мъдър... Мъжки отговорен -
прощаващ женски дребнички вини.

Прекрачил тихо хиляди премеждия,
безбройни болки тихо надживял...
Погребал куп безмислени надеждици.
Любови малко скътал, много разпилял.

Сурови устни и очи, горещи длани,
събрали много разум, мъдрост и тъга.
А в бръчиците ти, от смях издялана
е истинската ти жестока красота...

Презрял актьора в себе си. Скептичен.
Невярващ даже вече и в сълзи...
И толкоз извървял. И тъй различен
от всички жалки земни суети...

Голгота

От толкова много „обичам те”,
намразих се - вече съм няма.
Безсмислено женско обричане,
лирика уж, а пък драма...

Заключих отвътре сърцето си,
завързах си мислите в него.
Обидата – с куп боеприпаси -
оставих с моето его

да гонят студени натрапници,
отмъквали късче от мене -
на едро отхапани залъци,
заровени в минало време...

Поставяли ничком душата ми,
потъпквали моите страсти...
Разбили в отломки умът ми,
поели го вместо причастие.

От толкова много ”обичам те”
изплетох си тежка гарота...
Изваях си маска скептична,
изминах последна голгота...

От толкова много „обичам те”...
Намразих се...

Политици

За всяка стъпка в огъня,
за думи неизречени...
За болката в душите ни,
до кокал разсъблечени.

За устните повехнали,
не спрели да се молят.
За лютите пожарища,
замръзнали във вопли.

За мислите ни – сивите,
пристегнати в консерви.
За страстите ни-дивите
за сдъвканите нерви...

За дербито с живота ни,
оглозган до безсилие...
За гаврата с децата ни
за всичко ви проклинаме!

Dreamcatcher

Къде са ти цветните сънища?
Времето сякаш заспало е...
Свито по хълбок във ъгъла,
сляпо за час... оглушало.

Сънува безчет обещания
за нежности, обич и грях-
в крехък кристал от желания
разплискан момичешки смях.

Времето спи и бълнува
твоите стари любови...
всяка по своему хубава,
всяка първична и нова...

През миглите - нежна решетка
със пръсти - ваятели в танц,
изплита от спомени клетка-
видения в бавен каданс.

В капани за сънища сложен,
улавя то твоите мечти...
По бръчките му - коловози
изтичат измамени дни.

Инструкция за писане на стихове

Забравили своето„вчера“,
с прекършени стари крила,
гуру-поети премерват
всеки мой издих сега!

„Шаблонна си,
пишеш типажно,
чалга от тебе струи...
В комерса ти се израждаш,
правиш идейни бели!“
Тихо мърморят и махат
с възлести пръсти към мен,
мозъка бавно ми лочат,
изсмукват ме,
вкарват ме в плен
на своите размити представи,
как пише се точно, в канон-
гуру-поетите стари
правят от мене закон!
... И аз разкаяно хлипам,
протягам за милост ръце,
прося послушно пощада,
премесвам свойто сърце.
Намествам го грубо отдясно,
изплаквам го в девет води,
курдисвам го, да е наясно-
абсурд е така да греши!
Да се опитва да спори-
грях е, щом не разбира
и кат̀ бездарен актьор,
ще чака да му суфлират!

Фотограф

С изтръпнали пръсти на спусъка
на своите луди очи,
в унес улавяш отблясъка
на толкова чужди мечти.

Черно-бели нюанси,
свистящи в луд ураган,
силуети, неясни и прашни
редом до огнен вулкан...

Залези, сенки във мрака,
слънчево смешни петна,
цвете, пробило в стената,
стобори на стари къщя...

Корени, луднали в танци,
умислен пристанищен кей,
златисто-ръждиви кепенци,
задрямал в картините змей.

Тъжни изронени улици,
време, заспало без бряг,
замръзнали щури гримаси,
пясъчни стъпки по здрач.

С възлести грохнали пръсти
на морзови звуци сега,
диво завихрени в пиксели
колажи сглобяват съня.

Жълтозелени момичета,
с пясъчножълти коси-
в бленди,в ракурси изтичат
твоите цветни очи...

Жигосана

Залагаш мрежи,
хрускащи препятствия
неумолимо гониш ме из времето.
В колоди карти Таро ме размесваш,
разбиваш ме и стръвно ме изтегляш...

В часовници тиктакащи ме мериш,
в заспали календари изброяваш ме,
в бутилки сляпа нежност ме наливаш,
ума ми консервираш
жилите ми стягаш...

Пекар безумен в хлябове
ме месиш,
изпичаш ме и мигом ме изяждаш...
Преди съдбата да ме жегне,
жигосваш ме
и пак ме замразяваш...

Заливаш ме със обич
до удавяне,
в изронени пространства ме запращаш,
в Геената ме пържиш
и спасяваш ме
със гениалност същността ми претворяваш...

Залагай ме, гони ме
... и ме връщай,
разбивай ме, наливай ме, изпий ме!...
Меси ме и отново ме изяждай...
Жигосването нека не зараства!

Прашен спомен

Разтворил моето детство,
сковал го в яростен плен,
стар албум зее бездушен
запазил кръпки от мен.

Напукана чаша кафе,
изсъхнали билки в долапа,
кихащо в дрипи перде,
ухилени рани в стената...

Скърцащи нари в унес,
под, омърлушен и кашлящ
паячнослепено черчеве
артритен шепот на маса.

С албумено вехто небе
пронизват ме снимки - стрели.
Спомен от минало време...
Бърша незрели сълзи...

Старата бащина къща
вече остана зад мен,
но коренът все ще ме връща
към себе си с яростен плен!

Унесено сънно се лутам
из минало прашно сега,
топуркащо детство ме връща
към спомени с лека нега...

(сн. Рей Романо)

Изплъзване

Когато се усмихваш безнадеждно,
и сенките в очите ти полягат
препънал и последната надежда,
че аз все някога ще спра да бягам...

Когато нощите във дни се сливат
и времето замръзнало ги сплита,
когато демоните ти заспиват,
а самотата дните ти помита...

Тогава аз ще взема моят вятър,
дъжда си, и усмивките, и смога
и нотите, прошепнати в косите ти
и цялата си нежност босонога...

Ще плачеш със сълзите ми солени
Очите ти – луни , ще помрачнеят.
В мъгли от скъсан спомен заледени,
във грапав дим обвити ще немеят.

На мъртвите мечти в олтара
с ръце ще ровиш в пепелища...
Ще ме очакваш с полъха на вятъра,
да съживя искрите си в огнище,

да те целуна в пърхащите мисли,
да впия устни в страстните ти длани
Но нищото ме днес погълна цяла...
и само леден привкус ми остана –

да ти нашепва още дълго спомени,
как моят смях ти кърпи сдраното
узряло ехо от щастливи късчета
на обичта ни, в шепа вече сбрана.