Мизансцен

Избърсвам бавно шумните ти стъпки,
трохите нежност — тях поделям с птици.
С две чаши водка, на протяжни глътки
забулвам онемелите зеници...

И ешафода си с цветя накичвам — 
да беси спомена за теб безхлебен!
(Отнесе Вѐдата това момиче,
сега наистина си непотребен.)

Оказахме се невъзможни гари —
стерилен рай от тъжни акварели —
рисувани от влакове-сватбари
през пустите им обедни недели.

Припуква насълзената цигара,
(Семафор из мъгливите воали)
настройва вятър прашната китара
и дрезгав блус от струните й пали.

Циклопи са и уличните лампи,
примигващи от тремора неонен,
а Чаплин (без светлинната си рампа)
ми маха от афиша си картонен —

без музика, без грим, без реквизити,
и с траурното си бомбе... Сбогуване.
Мълча! Писмо ти писах — от графити:
Е... До друг живот! И до целуване!