Dreamcatcher

Къде са ти цветните сънища?
Времето сякаш заспало е...
Свито по хълбок във ъгъла,
сляпо за час... оглушало.

Сънува безчет обещания
за нежности, обич и грях-
в крехък кристал от желания
разплискан момичешки смях.

Времето спи и бълнува
твоите стари любови...
всяка по своему хубава,
всяка първична и нова...

През миглите - нежна решетка
със пръсти - ваятели в танц,
изплита от спомени клетка-
видения в бавен каданс.

В капани за сънища сложен,
улавя то твоите мечти...
По бръчките му - коловози
изтичат измамени дни.

Инструкция за писане на стихове

Забравили своето„вчера“,
с прекършени стари крила,
гуру-поети премерват
всеки мой издих сега!

„Шаблонна си,
пишеш типажно,
чалга от тебе струи...
В комерса ти се израждаш,
правиш идейни бели!“
Тихо мърморят и махат
с възлести пръсти към мен,
мозъка бавно ми лочат,
изсмукват ме,
вкарват ме в плен
на своите размити представи,
как пише се точно, в канон-
гуру-поетите стари
правят от мене закон!
... И аз разкаяно хлипам,
протягам за милост ръце,
прося послушно пощада,
премесвам свойто сърце.
Намествам го грубо отдясно,
изплаквам го в девет води,
курдисвам го, да е наясно-
абсурд е така да греши!
Да се опитва да спори-
грях е, щом не разбира
и кат̀ бездарен актьор,
ще чака да му суфлират!

Фотограф

С изтръпнали пръсти на спусъка
на своите луди очи,
в унес улавяш отблясъка
на толкова чужди мечти.

Черно-бели нюанси,
свистящи в луд ураган,
силуети, неясни и прашни
редом до огнен вулкан...

Залези, сенки във мрака,
слънчево смешни петна,
цвете, пробило в стената,
стобори на стари къщя...

Корени, луднали в танци,
умислен пристанищен кей,
златисто-ръждиви кепенци,
задрямал в картините змей.

Тъжни изронени улици,
време, заспало без бряг,
замръзнали щури гримаси,
пясъчни стъпки по здрач.

С възлести грохнали пръсти
на морзови звуци сега,
диво завихрени в пиксели
колажи сглобяват съня.

Жълтозелени момичета,
с пясъчножълти коси-
в бленди,в ракурси изтичат
твоите цветни очи...

Жигосана

Залагаш мрежи,
хрускащи препятствия
неумолимо гониш ме из времето.
В колоди карти Таро ме размесваш,
разбиваш ме и стръвно ме изтегляш...

В часовници тиктакащи ме мериш,
в заспали календари изброяваш ме,
в бутилки сляпа нежност ме наливаш,
ума ми консервираш
жилите ми стягаш...

Пекар безумен в хлябове
ме месиш,
изпичаш ме и мигом ме изяждаш...
Преди съдбата да ме жегне,
жигосваш ме
и пак ме замразяваш...

Заливаш ме със обич
до удавяне,
в изронени пространства ме запращаш,
в Геената ме пържиш
и спасяваш ме
със гениалност същността ми претворяваш...

Залагай ме, гони ме
... и ме връщай,
разбивай ме, наливай ме, изпий ме!...
Меси ме и отново ме изяждай...
Жигосването нека не зараства!

Прашен спомен

Разтворил моето детство,
сковал го в яростен плен,
стар албум зее бездушен
запазил кръпки от мен.

Напукана чаша кафе,
изсъхнали билки в долапа,
кихащо в дрипи перде,
ухилени рани в стената...

Скърцащи нари в унес,
под, омърлушен и кашлящ
паячнослепено черчеве
артритен шепот на маса.

С албумено вехто небе
пронизват ме снимки - стрели.
Спомен от минало време...
Бърша незрели сълзи...

Старата бащина къща
вече остана зад мен,
но коренът все ще ме връща
към себе си с яростен плен!

Унесено сънно се лутам
из минало прашно сега,
топуркащо детство ме връща
към спомени с лека нега...

(сн. Рей Романо)

Изплъзване

Когато се усмихваш безнадеждно,
и сенките в очите ти полягат
препънал и последната надежда,
че аз все някога ще спра да бягам...

Когато нощите във дни се сливат
и времето замръзнало ги сплита,
когато демоните ти заспиват,
а самотата дните ти помита...

Тогава аз ще взема моят вятър,
дъжда си, и усмивките, и смога
и нотите, прошепнати в косите ти
и цялата си нежност босонога...

Ще плачеш със сълзите ми солени
Очите ти – луни , ще помрачнеят.
В мъгли от скъсан спомен заледени,
във грапав дим обвити ще немеят.

На мъртвите мечти в олтара
с ръце ще ровиш в пепелища...
Ще ме очакваш с полъха на вятъра,
да съживя искрите си в огнище,

да те целуна в пърхащите мисли,
да впия устни в страстните ти длани
Но нищото ме днес погълна цяла...
и само леден привкус ми остана –

да ти нашепва още дълго спомени,
как моят смях ти кърпи сдраното
узряло ехо от щастливи късчета
на обичта ни, в шепа вече сбрана.

Тибет през очите ми

1. 

TO BE CONTINUED...

Notre Dame de Paris -Belle

Belle, the original cast(Garou, Daniel, Patric)

GAROU

"I always want to make people happy – to open myself up and give them everything I have inside me. Every single time." Той не само иска да направи хората щастливи... прави го наистина с чудесният си глас и невероятно харизматично присъствие на сцената... Тези думи обобщават същността на Garou, който не предлага нищо по-малко, отколкото душата си! Garou притежава страхотно сценично излъчване и тези, които някога чуят Garou, никога не остават разочаровани... "People come out to my shows and think they're there for me, but I'm there to be with them." - Да, осезаемо е отношението на Гару към публиката му и по собствените му думи не публиката е там заради него, а той е там всъщност единствено и само заради нея...

:: Garou, актьорът:
"Отидох за прослушване, но нямах представа, че е била за ролята на гърбав. Richard Cocciante запя в началото " Belle " и аз се включих още от първите тактове. Тогава той престана да свири и погледна Luc Plamondon. После ме помоли да изпея "Dieu que le monde est injuste" Почувствах, песента като никоя друга. На следващата сутрин, те ми казаха...: "Вие сте Квазимодо!" Емблематично остава изпълнението на " Belle " на Гару с Патрик Фиори и Даниел Лавоа... И до сега това тяхно трио вълнува и предизвиква хиляди емоции...

Cohen

One of the most fascinating and enigmatic - if not the most successful - singer/songwriters of the late '60s...
Много обичам този певец! Красивият му дълбок и омагьосващ дрезгав баритон е близък до гласовете на Джони Кеш и Крис Рия... но приликите свършват дотук!
Иска ми се до повече хора да достигне информацията за този безумно гениален и адски специфичен като изказ и звучене поет и певец...
Един от най-завладяващите и загадъчни - ако не и най-успешeн певец /и поет на късните '60/, Ленард Коен е събирал аудитория в продължение на четири десетилетия. Този голям творец (музикант, певец, поет и режисьор) има ореол на необикновена загадъчност около себе си.
Коен, също като Боб Дилън (и може би Пол Саймън), командва вниманието на критиците и по-млади музиканти по-силно от всеки друг от `60-те години на миналия век. Коен е роден през 1934 г., една година преди Елвис Пресли и Рони Хокинс.
Утвърден, той вълнува и до днес с безумния си стремеж към съвършенство и с непримиримата си творческа енергия...
Четири десетилетия той се очертава като най-интересната и магнетична публична фигура. Поет и изпълнител, Коен остава един от най-завладяващите и загадъчни музикални фигури на своята епоха и един от малкото, които акумулират в себе си много уважение и внимание и задържат вниманието на огромната аудитория и в 21-ви век, така както го е правил и през 1960 година.
Толкова, колкото всеки оцелял от това десетилетие музиканти, Коен е безкраен и вечно млад. През 2006 г., неговото трайно влияние беше признато във филма му "I'm Your Man" (Lions Gate Films' release of Leonard Cohen: I'm Your Man, director Lian Lunson's concert/portrait of Cohen and his work and career.

ЕПИКРИЗА

Тя е толкова чепата...
Тя се люшка между доброто и злото, между лъжата и истината, между реалното и виртуалното като пъпчив тинейджър в опит да съзрее...
Тя е адски екстранеординарна, далеч от всякакви широки рамки или пръскащи се по шевовете от теснотия шаблони... Тя е неконвенционална, дива като живак и бясна като пуканка... нежна като сърцето на влюбен поет и мразеща до смърт. Създава милион неща, радва им се мимолетно като дъх на еднодневка и разритва всичко това само за миг с гръм и трясък...
Тя е ту креативна и еуфористично съзидателна, ту разрушителна като торнадо! След кратък бяс руши мостове и взривява пътища след себе, после съжалява и пак започва да твори с лепкави паяжини от добри намерения всичко онова, което е строшила на хиляди парченца! Не познава концептуализма, прави всичко със замах, а когато излезе от хипнозата на вдъхновението, дълго се чуди как е успяла да намери в дълбините на петмезеното си съзнание тези средства, за да изрази емоцията си...
Тя! Ту преживява катарзиси, бори се с имагинерни заплахи, държи се ту императивно и неуравновесено,обвинявайки целият свят за неуспехите си в изблик на характеропатия, ту звучи невероятно кристално, чисто и разумно... Вечно е влюбена, а все бяга... Звучи ту цветно като разбити слънчеви парченца калейдоскоп, ту се дави в пустош и сивота, отричаща всичко и всички... Страх и безумие се бият вплетени в кървава схватка с надежда и любовно опиянение в нея.
Тя е толкова чепата...
Душата ми!