Марко се върна в България. Един ден му звъннах:
- Как си, Марко?
- Как да съм. Трети ден се боря с часовата разлика. От както съм дошъл, не мога да се наспя.
- Стягай се утре в шест часа сутринта тръгваме за риба. Ще дойдем да те вземем.
- В шест сутринта?! Това е единайсет часа вечерта в Америка. По това време организмът ми е свикнал да заспива, а ти ме караш да вървя за риба.
- Ще пиеш кафе и ще се оправиш. Хайде до утре.
- Чакай… нямам въдица. С кой ще ходим?
- Как с кой? - С Жос и Боса, разбира се!
Босът беше запален рибар. Познаваха се от България. Беше отишъл в Щатите по работа и Марко го беше завел на север в Канада да ловят сьомга. Хванали шест парчета по около метър дълги.
- Как да се върнем с тях в Америка? Резнахме филетата. Сложихме ги в охладител и изсипахме две торби лед. Отгоре сложихме няколко бири за маскировка. На границата офицерът отвори капака. Като видя бирите, усмихна се и каза да продължим.
Страшен банкет направихме. Изпекохме сьомгата на барбекюто с майонеза и копър. Просто прелест.
„Вкусно, чак да си оближеш пръстите на краката " – смееха се и двамата.
Сутринта тръгнахме. Жос и Босът пускаха шеги от сорта:
„Рано сутринта в събота жена се събужда. Става и отива в кухнята. Взима ножа и накълцва въдиците, нарязва влакното, полива с киселина плувките, с ножицата нарязва гумените ботуши на лентички, отваря прозореца и изхвърля стръвта. Удовлетворена от извършеното, тя ляга отново в леглото и прегръща спящият си съпруг…
Остават и още два часа живот…”
и
„ Три месеца, сестро вече ловя рибка по рибка, маркирам им опашките с чип и ги пускам. Това е тайният замисъл - маркираната си се връща при пасажа и като дойда с JPS и антена на джипа и ги следя през сателит, повече никога няма да ми се случва рибата само да ми препикава червея!”...
Аз и Жоси се смеехме с глас на лакърдиите на Боса, а Марко клюмаше като кълван пуяк на задната седалка и не знаеше на кой свят е.
Пристигнахме в Балчик на Циганската буна. И само ние и Пешо циганинът бяхме българи там. Тълпа от чужденци кибици се беше наредила на вълнолома.
Платихме на едно ентусиазирано повече и от нас хлапе да ни проправя път. Минахме като шейхове в проправеният коридор от онемели и с оцъклени очи риболовци, а зад нас се точеше почетен антураж хлапетии и едно освирепяло от глад куче.
Започнахме разстановката. Оборудването ни беше като за мисия на Марс. Жос не се шегуваше - само калъфа за въдиците му струваше две хиляди евро. На външен вид приличаше на противотанкова установка. Държеше го, сякаш беше кошница с яйца.
- Хей, с реактивни снаряди ли ще бием рибата? – гледам учудено.
-Тихо! Само гледай!
Босът ни огледа победоносно и набра кода на катинара. Калъфът се отвори и от вътре лъснаха около десет въдици - "Trabucco", "Tubertini", "Balzer", "Jaxon"... Даже имаше две с автограф – на Хемингуей и на Тур Хайердал.
- Време е за тежката артилерия! - гордо изрече майсторът рибар.
После заизлизаха разните му такъми, прибори, автоматики... Наредихме столове със специални облегалки с пепелник, сенник, място за бира... специална кофа с две отделения за уловеното, хладилната чанта с Ред бул, водка и бира, чадъри....
- Какво правиш, бе човек? Ти за експедиция ли си се приготвил? Каква е тази кутия? Да не е куфарчето с кодовете на американският президент? Ракети ли ще пускаме?
- В тази кутия е стръвта. - Босът ме изгледа пренебрежително.
Отвори кутията, а от вътре се разнесе миризма на разгонен хипопотам, маркиращ територията си.
- Брррр – сбърчи нос потресен Марко - една седмица няма да ям след тази воня! Тук само водка би ми помогнала сега да го преживея.
- Това са пет сантиметрови глисти от свиня майка, бременна в трети месец. Излъчват специална миризма. Рибата умира за тях. Това тук са пиявици. А тук - специален спрей за ароматизиране на влакното. Сега ще видите колко парчета ще наскубем. Този фишфайндер следи за пасажите. Всеки един момент знае къде е рибата.
Аз, Марко и Жос гледахме с провиснали ченета. Гладният пес се завъртя покрай нас и като видя тежкото въоръжение, сигурно си помисли „тук ще падне ядене”. Легна и започна да наблюдава любопитно. До нас възрастен пенсионер си издяла една пръчка, опъна си малко корда и се приготви да лови. С Жос грабнахме по една въдица, закачихме стръвта, хвърлихме и зачакахме. По едно време пенсионерът дръпна рязко въдицата, засече и извади една платерина. После илария, зарган, сафрид...
Босът изгледа конкуренцията гневно.
-Тоя пък... на какво лови?
- Мисля че на обикновен торен червей... имаш ли такива?
- Ти луда ли си, бе Дени? Торен червей? Виж що „деликатеси” съм донесъл.
Спогледахме се мълчаливо с Жос и продължихме да чакаме някоя риба да уважи въдиците ни. Марко, напук на обещанието си да чака рибна кулинарна фиеста, захапа сандвич с хляб и луканка. Старецът до нас извади още една риба… и още една. Напрежението нарастваше.
- Хей, Бос! Закачи малко луканка! Може да клъвне - смееше се Марко.
- Бисквита не искаш ли да закача? - нервно изръмжа Босът.
Дядката извади още пет парчета и се приготви да си ходи. Помиярът подуши гладно аромата на риба, идващ от кофата му, изправи се, повдигна крак, препика тежкото ни въоръжение и в ситен свински тръс се понесе след дъртака.
- Мамка ти и мъстия - нервно го изпсува Босът.
Грабна кутията с глистите и я запокити по него. Горкият пес. Изквича от болка и търти да бяга като паяк пред метла. Марко се заливаше от смях. С Жос стискахме въдиците и мълчахме. И ще ми разправят те на мен, че цели народи се прехранвали с риболов...
05.07.2009г.
Дениса
Публикации
